freya_victoria (freya_victoria) wrote,
freya_victoria
freya_victoria

Categories:

Зоя Василева

"Нищо особено"
Откакто те няма, нищо особено не се е случило.
Обичам другите все пак и все още.
Разхождам самотата си, новата рокля и кучето.
Допускам те да ми се присънваш нощем.
При пълнолуние слушам приливите и отливите на моето тяло
как се застигат в апокалиптична хармония.
Нажежавам се до червено, изстивам до бяло.
После нищо не помня.
Честно си плащам осветените спомени, тока, франзелите,
дребните хитрости, картата за библиотеката.
Преодолявам живота, себе си, Умберто Еко
и желанието да се застрелям.

СЕЛСКА РАПСОДИЯ

На Никита

Щом на никоя крушка в дома ни
не съм се обесила,
щом го няма сакото
и липсва от шкафа чадърът,
щом лежат очилата ми слепи
до днешния вестник,
значи днес съм била тук
и сигурно пак ще се върна.

Ще ти кажат, че вятърът тази нощ
по прозореца чукал,
че ме викал, а после
крещял като луд на балкона,
че надничал в хола
през всяка възможна пролука,
а преди ми звънял с денонощия
по телефона.

И разрошвал косата ми той,
и ме милвал пред всички,
след което
ми вдигал безумни ревниви
скандали,
а на мен от премала
гласът ми излизал на срички,
и безкрай сме стояли
на локвите в кротките заливи.

Но на хората, знаеш,
сеир им е нужен, театър.
Все не стигат парите,
та залъгват се с хлебец и зрелища,
инак просто животът им дребен
ще иде на вятъра,
а от всички комплекси
най-гаден е този - Обеля.
Но… дъждът е изхъркал,
изплюл е последната струя.
Ти повярвай на Спиро -
повтаряй си ДУМ СПИРО - СПЕРО.
А щом вятърът стихне
и залезът спре над Волуяк,
отскочи в магазина
и купи малко хляб за вечеря.

* * *

Тихо е,
Тихо е,
Толкова тихо,
че мога
да чуя
как се усмихваш.

* * *

В прозореца
лицето ти се отразява.

Дали - си мисля -
да го счупя,
да го дообръсна
или да го нацелувам?

Или е време
всичките прозорци да измия -
ще ми светне.

* * *
Учудвам се, такива думи знаем,
каквито вчера и не подозирахме,
каквито само миг - и ще забравим.
Пресрещат се елипсовидните ни длани,
отиват - връщат се, отиват - връщат се
в квадрата на нощта,
във стаята
и в други трескави клаустрофобии,
каквото е пространството обичам те.
Не съществува тази нощ.
Сега е утре.
Отвява вятърът от тялото ми дългите
целувки.
А после и лицата ни отвява като шапки.
Капки.

Покланям се на късата си памет,
на кръглата вода в очите,
на лъчите.

ГОРЧИВИ ДЪЖДОВЕ
Внезапен дъжд площада прекоси.
Протяжно по витрините прозвънва.
Отивам си от теб. Не ме търси.
Заклевам се, че ще ти се присънвам.
Открадната, потайна, на бегом,
забързана, неповторима, грешна -
каква любов оставихме без дом!
Бих я познала, само да я срещна.
Прецапваме внимателно калта.
Не питай нищо, мили мой. Не зная.
Сега със теб сме просто две палта,
които се изпращат до трамвая.
В услуга на развръзката - вали -
разсича на тирета тишината.
Все пак така ужасно ме боли,
че тялото отскача от душата.

* * *
Септември пак е розово-зелен.
Със струи сребърни звъни капчукът,
топуркат шипките със ален пукот.
Дъждът е този мъж, останал с мен.
Тъй тръпна все от всеки негов жест,
обичам го, познавам му чертите,
харесва ми, че идва без да пита
и влиза тук преди да кажа: влез.
Безкрайните години между нас
не укротиха топлите милувки,
макар да стискаше като обувка
животът, който обитавах аз.
По мен дъждът се стича гол и чист,
мъжът дъждовно вече се оттича.
Отивайте си. Няма нищо лично.
Подухна.
После се разоблачи.

* * *

Как се случи така, че земята не спря да се гърчи.
Как се случи така, че небето се въсеше зло.
По земята се тръшкаха борове, буки и смърчове.
Луди смерчове виеха чак до небето чело.
Град с юмруци железни по въздуха барабанеше.
И крещеше, и пееше дишаща жива вода.
Мили шуте, спаси ме - разказвай, разказвай ми нещо,
някой трие в прозореца пенеста сива брада.
И е страшен гласът на стихията - стене и тътне.
И във хаоса диви спирали нагоре димят.
Колко слаб е човекът - изгубен в стихията пътник.
Колко кратък е пътя - изгубен в безкрайното път.
И се срутиха вкупом небе и земя, и се сляха.
И безвремие празно настъпи. И лед ги скова.
После нещо потръпна и хаосът коня си яхна.
Всичко мъртво изглеждаше. Дишаше конят едва.
Достижимо небето, нагоре се дръпна внезапно,
мили шуте - познах по смеха ти сребрист.
Сякаш нищо не беше. Провря се светът под дъгата.
Дай ми чаша вода срещу буря на белия лист.

СИНЬОТО
Ти си в синьото, аз — при горещото златно.
От години пътувам пеша.
Има край и безкрайната необятност,
както камъкт — нежна душа.
Ето — птица куцука в небето сънливо.
Аз — закотвена сянка, отлитам на юг.
Ти пристигаш, завинагищом си отиваш
и незрим си, когато си тук.
Искам малка троха безнадежност корава,
въздух, който вилнее и вятър заспал —
с две очи разноцветни ще те грабна тогава —
син възторг и зелена печал.
Но приижда, приижда вълнение синьо —
изгоря тази златна река.
Ключът сол си изгубих. В това петолиние
друг се връща и тътри крака.
Вкамени се зората, а вече е вечер,
а нощта оше вчера дойде.
Все не стигам до синята твоя делечност —
някой моите стъпки краде.

* * *
Душата на морето преобърнахме.
До дъно — нежната му съппротива.
Забравиха телата на отиване
следата, по която да се върнат.
Брегът, запретнал каменни ръкави,
четеше пожълтелия си вестник,
а ние заминаваха безвестни,
разнежени, пулсиращти и плавни.
Ще тръгне някой луд да ни спасява
по тънката следа от морска пяна,
ще се запие с вятра. Пияни
пред лунната уста ще се изправят.
Ще си шушукат под мустак мъжете
и тайно ще прекрачват прага вечер,
на всички улици ще водят вече
към ласкавата глътка на морето.
Ще плачат сухо с оскъднели сълзи
и ще пищят жените като птици.
Но към морето — кръчма със певица
Мъжете им ликуващи ще бързат.
А там, сред звуците, привидно мърви,
Привидно праведни, привидно живи
Ще изличат телата им щасливи
Следата, по която да се върнат.

* * *
Водата пада и изтича.
Една сълза поне
наполовина те обича,
наполовина — не.
В полето — цъфнали метличини.
Сред лятото — коне.
Зеленото ли се надтичат? —
разбира се, че не.
А кой ме грабна от пейзажа —
душица на щурец —
наполовина ще розкажа,
наполовина — не.
Въжеиграчка — от перваза —
Въжета със пране.
Обичам — половин омраза,
Наполовина не.

ТАТКО МОЙ, ТИ,
КОЙТО СИ НА НЕБЕТО!

Къртиците пак преорават полето,
но само бодил и трева,
и бурени раснат наблизо, където
положил е татко глава.

На крачка от моите сиви панели,
оттатък полето е той.
Гостувам му честичко - всяка неделя
и даже сега, в този зной.

А слънцето сипе ли сипе жарава,
земята е с жадна уста.
Животът със своя инат прекалява,
когато те тегли пръстта.

Смъртта не е страшна, повярвай ми, никак,
аз знам, той се чувства добре.
Цветя посадих и цветенцата никнат.
А днес даже с радост се мре.

На татко си скоро ще стана връстница.
Той няма дори шестдесет.
Там - ангели бели, а тук - черни птици…
Е, знаете, че съм естет.

Къртиците пак преорават полето
и август върти те на шиш.
Мой татко, ти, който си там, на небето,
викни ме, когато решиш.

* * *

Мойте деди са дивите шопи със сопи.
АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ беше моята твърдина.
Мойта страна винаги си е била в Европа.
Не, това не е мойта страна.

Всичко, казано от поети и философи
е мост, срутен от ледоход.
Моят народ не се ровеше в кофите.
Не, това не е моят народ.

Като пир на фурии, като сватба на вещици,
като някакъв тъп анекдот…
Само дето изобщо не ми е смешно.
Не, това не е моят живот.

Там, над облака иззад златния пушек
той ни гледа - висок, синеок,
но е чул по погрешка: „Глад наш насущний”…
Не, това не е моят бог.

Боже мили, тук сякаш е минала чума
и помляла е всичко наред!
Нямам сили, народе мой, нямам думи,
както… нямам и пистолет.

* * *

Постопли се. Народът е излязъл,
но сякаш не на слънце, а на лов.
Разбирам, хора, вашата омраза -
една добре забравена любов.

Дъх поеми, отпий от питието,
стисни юмруци, замижи с очи -
не е добър вкусът на битието,
или направо казано, горчи.

Това, че дишаш още, си е чудо,
с душа, навита плътно на руло.
Изнервен като нощна пеперуда
с чело разбиваш мътното стъкло.

Душата вече е строшен прозорец,
навсякъде се валят стъкълца.
Не преминавайте оттука, хора,
не тичайте наоколо, деца!

И да е вярно, че смъртта те вика,
ти вече своя ад си преживял.
Но Господ следва строга политика
кого да претвори обратно в кал.

А въздухът все по вони на сяра…
Цветя ще цъфнат, но ще радват друг.
Животът ще се състои, навярно,
когато вече няма да сме тук.

* * *

Такава пустота, така безлюдно!
И само сянка, силует, сако.
Градът отдавна трябва да е буден
или да спи нащрек - с едно око.

Наднича слънце, малко бутафорно,
та зъзне посред лунния пейзаж.
Едно дърво, изтръгнато из корен,
душа бере на мокрия паваж.

Луната после като бито куче
скимти със теб, но Бог е милостив -
какъвто ад отвъд да ти се случи
от делника ти ще е по-щастлив.

Нощта изпада в болна еуфория.
Вони като екарисаж градът.
С теб сякаш сме единствените хора,
забравили навреме да умрат.

ПТИЦА

„…ах, птици ли сте вий, или проклятие…”
Георги Борисов

Щом слънцето изпепели за миг
зениците ми кротки
и вятърът дъха ми вземе
и в мен го впие като нож,
и щом ми мине път животът
като ленива черна котка
и тихо ми приспи сърцето
във някоя задушна нощ,

ще тръгна долу край реката
с процесията на тополите,
пренесли с тънките си пръсти
отдавна мъртвите гнезда,
ще полежа със други риби
в зеленината на подмолите,
които звънко отразяват
помръкващата ми звезда.

Реката тича, криволичи,
не знае накъде да тръгне
и спънала се в хлъзгав камък,
под хълма пада по очи,
и жълтата луна потъва,
и дълго съска като въглен,
а после много дни водата
за мен ще има вкус тръпчив.

Накрая тихо ще прегърна
най-топлия крайречен камък
и дълго, дълго ще се вслушвам
в забързаното му сърце,
а после с вятъра ще тръгна,
коса развяла като знаме,
и той ще гали до премала
изтръпналото ми лице.

Сега да спрем да си отдъхнем,
да се облакътим на моста
над полуделите чинели
на шеметния водовърт.
Знай, няма да остана тука,
живея другаде. Аз просто
дойдох съвсем за малко само -
да разбера, че няма смърт.

По пясъчния бряг се спускам -
безумна прокълната птица.
Трева кълвах и клечорляци,
и пясъчни зърна кълвах -
до днес душата си събирам
така - трошица по трошица.
Не стреляйте по тази птица,
бездруго ще умре от страх.
Tags: български език, поезія
Subscribe

  • Українські прислів'я і приказки

    Деякі прислів'я та приказки мають варіанти з маловідомими кінцівками, подекуди неочікуваними))) Можете спробувати вгадати :) "Язик доведе…

  • Аффтар (жжот): Arhistratig

    *** анфиса буферную зону имеет впереди себя что крайне затрудняет доступ к её загадочной душе *** ну да я обещал я помню но это же не прямо щас…

  • Post a new comment

    Error

    Anonymous comments are disabled in this journal

    default userpic

    Your reply will be screened

    Your IP address will be recorded 

  • 0 comments