freya_victoria (freya_victoria) wrote,
freya_victoria
freya_victoria

Categories:

Маргарита Петкова

Мъжка работа, казваха, е да гониш Парнас,
то не е като манджи и плетки...
Аз обаче с летящ старт пришпорих Пегас -
барабар Петкова с мъжете.
За последния свой ден не мисля със страх -
знам си мястото на небето:
Бог Отец, Бог Синът му, Свети дух и до тях
барабар Петкова с мъжете.


***
...Не като лудата Марго на Брьогел.
Не както при Дюма Марго Наварска.
Но МАРГАРИТА - то е друго нещо.
Справка - Булгаков.
И затова - не тръгвай срещу погледа ми
с осанка царствена.
Във теб съвсем, ама съвсем не мога
да видя Майстора.
* * *
Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това Обичам те?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те - много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска.
ДИВА КЪПИНА
Като дива къпина съм – ни хубост у мене, ни сладост.
Стипчива съм, но мога да утоля някому глада и жаждата.
Крехки са ми уж корените, а за скалата здраво се вкопчват.
Не мога да вирея върху паркетна почва.
Стигат ми ласката на дъжда и на слънцето топлината
(а по душата ми – следи от зъбите на вятъра)
Като дива къпина съм – предупреждавам.
Когато нехайно посягат към мене –
умея до кръв да ранявам.
Внимавай ! Да не се закачиш, както случайно си свърнал –
няма отърване.

Среднощно
Аз съм. Нарочно в съня ти пристигам.
Как смееш да спиш спокойно!
Слушай, окото ми няма да мигне -
ще те разстрелям със спомени!
Тук съм. Стоя в средата на стаята.
Не посягай да палиш лампата.
Измориха ме разстоянията
и пристигнах така - внезапна.
Аз съм и тук съм. Това е главното.
Сега ще заключа вратата.
Как спиш на тая възглавница -
тя пази дъха на косата ми!
Ето - хвани, ако искаш, дланта ми.
(Зная, че още я помниш...)
Цяла нощ в стаята с теб ще остана.
Утре можеш да ме изгониш.
Господи, всичко е толкова ясно -
аз те обичам до лудост...
Само не викай така от щастие -
ще се събудиш!


* * *
Аз не съм Христовата невеста
за родения на Бъдни вечер.
Аз съм тази, дето й е лесно
да общува с тропици и глетчери,
да се разпростира помежду си,
ако някой я люлее в скута
и мъже да прави от евнусите
ей така, за няма пет минути,
да отхвърля всичките възможности,
за да избере непоправимата
и до края кръста си да носи
не от келешлък - заради името,
да си слага пръста, баш където
скърцат я врати, я отношения,
до среднощ на масата да свети
и да спи като новородена...
Аз съм просто не така библейска,
както някой може би ме иска.
Аз не съм Христовата невеста
аз съм Разказвачката на приказки.
И Кентавърът е луд по мене
по езически и по мъжествено.
Ставам за Мария-Магдалена,
никак за Христовата невеста.
ПЛАТЕНО СЪОБЩЕНИЕ
За да си гледате вашата работа,
вместо да ме предъвквате тайно:
кога съм силна, кога слаба,
кога съм трезва, кога - пияна,
с кого се смея, кого оплаквам,
кой ме целува в тъмното,
кой ми заспива на рамото ласкаво,
под чии мигли осъмвам,
с колко захар си пия кафето
и кой ми вгорчава дните,
наистина ли са дяволски светли
очите ми ненаситни,
кого наяве наричам "мили",
кого ранявам с усмивка
и каква е все пак фамилията
на Оня Иван - от стиховете ми,
дали във Петрич или във Варна
ще пална някому къщата,
ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.
Внимавайте, като преглъщате.
ОКОТО НА УРАГАНА
Е добре, Капитане, аз какво съм -
на пристанището - любов, на поредния бряг - момиче?
Всички твои илюзии тази нощ са на косъм
от окото на урагана "Обичам те".
Капитане без кител, заседнал на сушата,
тази дълга вълна Господ сам ти я праща.
Океанът от делници кой ще хване за гушата,
ако ти - не дай, Боже! - точно ти се уплашиш?
Дай команда "Най-пълен напред!" покрай рифовете
и от дрейфа спаси, Капитане, мечтите ми.
Нека идва деветият вал - загърни ме със шлифера си-
има още живот в това старо корито!
Ураганът, внезапно застигнал деня ти спокоен,
като мойто око е зелен - значи за предпочитане.
Ти си вътре, в Окото. На сърцето - пробойна.
И потъваш в сейшите на гърдите ми.
ДЕВЕТ СЕДМИЦИ И ПОЛОВИНА
Той дори не разбра, че си тръгвам от него,
a не просто се качвам в трамвая.
Любовта върху релсите легна,
но той нямаше как да го знае -
беше тръгнал с привичната бърза крачка,
до секунда разчел даже миговете...
Аз изохках и свих клепачи -
беше влязла в окото ми мигла.
Но успях да я скрия зад бретона си рошав
миг преди в сълза да се срути.
Обичах го точно 66 нощи,
12 часа и 5 минути.
ОБОРИЩЕ
Защо ме водиш в Оборище, мили?
За да обориш съмненията ми ли,
че върху тая земица-грешница
щом съзаклятници двама се срещнат,
единият от тях ще да е предател?
Топло и сигурно е обятието ти.
Топла и сигурна е камината,
а пък студено и пивко е виното,
дето го пиеш от моите устни
и ме заклеваш: "Не ме напускай!"
Ще те напусна, ако ме пуснеш.
Дъжд ни залива от облак разкъсан
и под палтото ти, черното, свита
нищо не искам, за нищо не питам
твойто Оборище ми е достатъчно
да те приема за кръст на съдбата си,
да съзаклятствам до края на дните
това въстание на душите ни
срещу робията, дето ни дебна.
И пред очите ни скръстени с тебе съм!
Но се заклевам назад ако кривнеш,
ще изчегъртам от този стих името ти
СПЯЩАТА КРАСАВИЦА
Каква принцеса бях, каква принцеса!
Как влюбваха се принцовете в мене!
Безгрижно, лекомислено, божествено
живеех – пренебрегнала вретеното.
Как покорявах всичко само с поглед!
Бях вятърничава и мъдра – всякаква.
За мен мъжете стъпваха във огъня.
И тайно във съня си ме изплакваха.
Каква принцеса бях... Но ме докоснаха
очите ти – две остриета сини.
Прибрах короната, разгоних гостите
и те приех – в едно със орисията си.
Какво си мислиш – че изтлява миналото?
Че край си има всяка женска лудост?
Повярвай ми – макар след сто години
принцесата във мен пак ще се събуди.
ПУНКТУАЦИЯ
Как може да свърши внезапно
нещо, дето не е започнало?
Аз ще се върна обратно.
Ти остани при точката.
Тя е голяма и кръгла
като луната в тополата.
Гледай ме как си тръгвам
и не ме спирай, моля те.
Даже в гръб съм красива.
Може би даже повече.
Този костюм ми отива.
И женствено пеят токчетата ми.
За гледане не се плаща.
И улицата е дълга.
В окото ти с нокът дращи
ръбът на първия ъгъл.
Точно зад него е пътят ми.
И той е еднопосочен.
Ако две крачки пристъпиш -
имаш шанс за многоточие...
* * *
Когато някой ден почукаш и няма кой да ти отвори,
а само дъжд, внезапно рукнал, плющи по немия прозорец.
Когато празна и студена се спусне в тъмното ръката ти
и замълчи като на сцена премръзналото ти очакване.
Когато с любопитни погледи не стрелят вече в теб съседите,
а някак безрезлично строги минават, без да те погледнат.
Когато улиците водят единствено към твойта къща,
където вече ти не можеш, а и не искаш да се връщаш.
Когато посред нощ проплаче дете внезапно във съня ти
и мериш стаята със крачки, защото няма, няма пътища.
Когато някой твойто име извика тихичко зад ъгъла –
ще разбереш, че си ме имал, но някъде си ме загубил.
***
Любовта ми към тебе, мили,
е като дума, казана не на място,
като плач на безсилие,
като кон пред празна ясла.
И е съвсем непотребна
в деня ти, препълнен догоре.
Върти се около тебе –
кученце, вързано в двора ти.
Ближе ти ръцете предано,
гледа те все в очите,
скимти жалостиво, бедната,
когато – в досада – я сриташ...
Изобщо – иска си своето,
не те оставя на мира.
Но се пази от деня, в който
сама ще си скъса синджира.
***
Хайде тази нощ да се напием
в някоя най-долнопробна кръчма!
Все едно с вино или с ракия -
дявол взел! – какво да е!
Поръчвай!
Хайде да строшим във пода чашите!
Да запеем стара тъжна песен...
Удари дори с юмрук по масата –
нека всички да ни гледат стреснато!
Нека зад гърба ни да говорят –
целуни ме силно пред очите им!
Направи скандал на сервитьора
и хвърли в лицето му парите!
Нека си шушукат укоризнено,
че вървиме из града прегърнати!
Съблечи насред площада ризата си!
На ръце ме изнеси по стръмното!
Нещо направи веднъж, за бога!
Изкрещи в нощта „За мен си всичко!”...
Иначе не знам дали ще мога
утре пак така да те обичам.
СЛЕДОБЕДНА ПЕСНИЧКА
Както се разхождах в уличката строга,
както си подсвирквах в слънчевия смях,
в нещо се препънах – беше твоят поглед.
И да се обърна просто не посмях.
Песничката, сепната, се притули в клоните.
Облаче увисна като стар въпрос.
Бях те позабравила – даже не си спомням
светлоок ли беше или тъмнокос.
И стоях, напъхала пръстите си в джоба.
Песничката някъде взе, че отлетя.
Рана на коляното – спънах се във погледа ти.
Но да се обърна, тъй и не посмях.
***
Невъзможни са ни срещите,
разминаването – също.
Колкото и да внимаваме –
изненадваме се с поглед.
Сблъскват ни случайно улиците
и се разлюляват къщите,
и едва започнал – свършва
августовският следобед.
Полуделите трамваи
си объркват разписанието,
за да ни запратят право
на кръстовището слисано.
И боли при дъжд сърцето ти
с раната ми на коляното,
и в очите ни се давят
два куплета – недописани.
ПРЕДИЗВИКАНО ОБЯСНЕНИЕ
Не знам дали го обичам повече,
отколкото ти го обичаш,
но в моите пръсти е скрито разковничето
на безумното тайно обричане.
Моите думи за него са живата,
От друг вода ненапита.
При мен той идва, от теб си отива.
Все мен жадуват очите му.
Ти си му покрива, аз съм небето му,
мамещо с необятност.
Ти си огнището, аз съм сърцето му.
Ти си дълга, аз съм щастието му.
Ти си родила и гледаш децата му,
аз – на моминство обречената.
Ти над живота му имаш правата,
аз – правото на вечност.

ИСТИНАТА ЗА ПЕНЕЛОПА
Изобщо не желаех да те чакам.
Да беше ме попитал, като тръгна.
Достатъчно ти бе, че не заплаках,
поемайки дълга да чакам. Дълг ли?
Да си тъкал и да си разтъкавал?
Жена без мъж да знаеш как се справя?
Ти ме загърби – да прегърнеш славата.
Коя от двете по е богоравна?
Не аз. Оказа се и тя не – също.
О, слепи сте мъжете, слепи, слепи!
Ти, клетнико, разчиташ на завръщане,
но запомни – то е вода във шепа,
жена си щом сама си изоставил,
уверен, че тя – хм! – ще те дочака...
Тъка, тъка, тъка и разтакавам
женихите. В очите на Итака
митът за Пенелопа тържествува.
За всички – мит, за мене – невъзможност.
А ти пътувай, Бога ми, пътувай!
Сънувай непорочното ми ложе
далеч от увереността ми тиха,
че верността ми ще е ден до пладне,
да имаше един между женихите
да счупи стана
и да ме открадне!

"Пенелопа"

“...да имаше един между женихите
да счупи стана и да ме открадне!”
Маргарита ПЕТКОВА, “Истината за Пенелопа”

Посрещна Пенелопа своя чакан,
обичан Одисей от път далечен,
и пак им бе любовно ложе в мрака
вековен пън – маслината отсечена.
Гъркинята бе горда – бе тъкала,
а нощем разтъкавала платното,
душата й, като плътта й бяла,
бе чиста и безхитростна...
Защото
бе съхранила вярност на съпруга,
обречена да стане мит безсмъртен,
макар че бе допускала и друго –
пиян жених вратата да изкърти,
да счупи стана, да я грабне тръпна
и да се свърши с чакането в мрака.
Но тя потисна мисълта престъпна –
нали все пак успя да го дочака,
нали от днес додето свят светува
в суровите пространства на Европа
една легенда щеше да раздува
и слави верността на Пенелопа...
А Одисей си мислеше разсеян:
– Такава ярка слава е излишна.
Единствен той се беше бил за нея,
за нея – четиридесетгодишната...
– Почакай, Пенелопа! – рече тихо.
– Разбирам гордостта ти, но почакай!
Не тебе всъщност искаха женихите,
а царската корона на Итака...


Бермудски триъгълник
Две сме - изключващи се взаимно.
Двете не сме ли ти много?
Тя - пияна от изпитото вино,
аз - пияна от погледа ти.
Ти най-добре си знаеш цената.
Забавляваш ни - както смогваш.
Тя под масата търси ръката ти,
ти гледаш мене... Затрогващо е.
Една по една ни водиш на дансинга.
Прегръдки - дълги, колкото песен.
Право на избор ли? Везната на шанса
не се наклонява лесно.
Две сме. А ти си един. И единствен.
Как беше там, за триъгълника?
Смешно е. Тъжно е. И ми писна.
Аз съм избрала. Да тръгваме.


ТОЙ

Той идва често. По работа.
М. Башева

Той идва често. На гости.
С неглижирано постоянство.
Понякога цвете ми носи.
Понякога - само шампанско.
Носи и утрешни вестници.
Понякога - няколко строфи.
Не се напива лесно.
Не затъва във философии.
Говорим си за изкуство.
За кино и телевизия.
И всичко тече по руслото
на нормална приятелска близост.
Обича да спори с мъжа ми.
И да играе с детето ми.
Изобщо - благоразумен е.
А ореолът му - светъл.
После си тръгва - с безумен
поглед, във мене вгледан.
А аз си лягам с мъжа ми,
вместо с него.

ЧИФТ ОБУВКИ
Ние с теб сме си страшно удобни -
знаем се от сто години.
Свършиха страстите ни греховни,
отмина миналото.
Мен няма нужда да ме ухажваш,
въпреки че го правиш.
И двамата знаем какво е жажда.
И как се утолява.
Нещо повече - знаеш ми зъбите,
а аз ти зная мечтите.
Имаме по живот загърбен,
което не е за питане.
Знаем си и вкуса на целувките,
и дребничките си измами.
Просто сме като чифт обувки —
все си вървим двамата.

* * *
Уж разнищих живота от край до край,
а душата ми — възел до възел.
Боже, как ми омръзна да бъда най,
Боже, как ми омръзна!
Все на гребена на вълната, все
на върха, на ръба, на косъма...
Откогато се помня - нося само жарсе,
февруари е все високосен.
Все съм млада и силна, и можеща - ах! -
всичко зная и мога лесно.
Земетръсите само ме хвърлят в страх -
слава Богу, че не са чести.
И щом някъде нещо гърми и трещи —
то е знакът, че аз съм наоколо.
Докога, Боже мой, ще съм с всичко на "ти"?
Докога ще съм вечно наопаки?
Крайно време е - вече съм на 35,
май отдавна прехвърлих средата.
Как можах да се пръкна хем жена, хем Поет,
та не случиха с майка децата ми!
И над тях ли ще тегне тая моя Вина -
грозно пате, осъмнало лебед?
Боже, как ми омръзна да бъда най -
как можах да не случа със себе си!


НАПИСАНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Ако нещо все още ме държи за живота,
то не е той самият - децата ми.
Аз за тях най-естествено и със зъби, и с нокти
ще изкопчвам добро от съдбата,
но това е дългът, атавизмът, нагонът
и аз вярно му служа, за Бога!
А сърцето си има и други закони,
през които да мина - не смогвам.
То е - да ме погледнеш. То е даже по-малко -
твоя поглед да знам, че го има.
Подсъзнателно, както държа химикалката,
да изписва ръката ми името ти.
Да си мисля за теб. Да усещам внезапно,
че ти някъде мислиш за мене
и неистово, сладостно като свещ да се стапям
с тия думи, напук: на телата ни тленни.
Ей това се опитвам да кажа, така че
да е дяволски точно, защото
да не ми се събудят децата сирачета,
ти си, който устискваш живота ми.
Tags: български език, поезія
Subscribe

Recent Posts from This Journal

  • Українські прислів'я і приказки

    Деякі прислів'я та приказки мають варіанти з маловідомими кінцівками, подекуди неочікуваними))) Можете спробувати вгадати :) "Язик доведе…

  • Аффтар (жжот): Arhistratig

    *** анфиса буферную зону имеет впереди себя что крайне затрудняет доступ к её загадочной душе *** ну да я обещал я помню но это же не прямо щас…

  • Post a new comment

    Error

    Anonymous comments are disabled in this journal

    default userpic

    Your reply will be screened

    Your IP address will be recorded 

  • 9 comments